Близо две десетилетия площадката на бившия мавзолей в София остана празна. И стоеше като бяло петно, символично бележещо общественото несправяне с историческото минало, с периода на комунистическия режим. Бяло петно като травма в паметта, която не може да се осмисли и поне да започне да се лекува. Понякога възникваха идеи за поставяне на паметници на тази площадка – на царе и ханове, но те отмираха. Може би поради усещането, че историята не може да се „запълни“ с още по-стара история във вид на трайни паметници. Те само биха умъртвили вторично мястото. Необходимо бе настояще с бъдеще, перспектива, от която да се осмисля това бяло петно на миналото.